Бояна Шарлопова за чувството да си на ръба на Венецуела

Когато някой слезе от върха на Анхел – най-високия водопад в света – и вместо да ти говори за адреналин и цифри, започне да разказва за тишина, за доверие и за срещи със себе си… просто слушаш.

Бояна Шарлопова не просто посети Венецуела. Тя я преживя. Падна, изкачи се, ронеше прах, задържа дъх, стискаше въже и отвори сърцето си. В това интервю няма поза, няма клишета – има усещания.

Прочети я. После си отговори сам:
Какво бих направил аз, ако застана на ръба?

1. Помниш ли мига преди да направиш първата стъпка над ръба на Анхел? Какво се случи вътре в теб в онзи момент?

Помня всяка стъпка, всяко вдишване и издишване, всяко туптене на сърцето по пътя към ръба. Сякаш вървях към нещо по-голямо от мен самата — не просто към бездната, а към среща със себе си.

Когато застанах над водопада, времето спря. Усетих как страхът се надига в мен — но не познатия, панически страх, който те кара да избягаш. Това беше тих, дълбок страх… респектиращ, почти свещен. Този страх, който те кара да се чувстваш жив.

Имаше колебание. Разбира се, че имаше. Но тогава вътре в мен се надигна глас — ясен и категоричен, който винаги се появява в трудни моменти. И прошепна: „Този страх не е по-силен от теб, момиче.“

2. Какво беше усещането да си „високо“ по този начин – не само физически, но и емоционално? Какво остава в съзнанието ти от тези метри над земята?

Усещането да си “високо” по този начин е смесица от страхопочитание, свобода, но и уязвимост. Физическата височина носи лекота – сякаш светът под теб се смалява и губи тежестта си. Но емоционалната височина е още по-въздействаща – това е момент, в който всичко изглежда възможно, а сърцето тупти в ритъм на всичко около теб.

Това, което остава в съзнанието, не е само гледката, а усещането за перспектива – как дребното долу вече не изглежда толкова страшно, как мислите се избистрят, и как в този кратък миг ти си едновременно част от света, но и малка прашинка, която е за малко тук. Запомняш не толкова образи, колкото усещания: лекото напрежение, прилива на адреналин, и онова тихо „да“ в себе си, че си жив, че си там.

3. Имаше ли момент във Венецуела, който те изненада с тишината си? Нещо дребно, което в града никога не би забелязала?

Имаше един момент във Венецуела, който ме изненада не с величие, а с тишина. Беше тишина, която не тежи, а обгръща. Там, сред дивата, дишаща природа, за първи път чух нейните шепоти – онези фини, почти незабележими звуци, които градът удавя в шума си. Един лист, който пада. Вятър, който минава през тревата. Пулсът на света, неусетен в ежедневието.

Сякаш самата природа заговори с мен. Не с думи, а с усещане. Аз не просто я наблюдавах – бях в нея, тя беше в мен. Сляти. Вибрирахме в един ритъм, в едно дихание. За първи път се почувствах напълно жива – не като наблюдател, а като част от нещо древно, истинско и съвършено. Бях допусната в свят, който не се разкрива пред всеки. Свят, който те избира, когато си готов да го почувстваш, а не просто да го гледаш.

4. Когато се озоваваш на върха на тепуи, в свят, откъснат от времето – какво се случва с представата ти за контрол? Остави ли нещо зад гърба си там?

Когато се озовеш на върха на тепуи – този загадъчен, откъснат от времето свят – представата за контрол просто… изчезва. Всичко, което си свикналa да поддържаш стегнато, подредено и управлявано, се разпада безболезнено, като пясък, който вятърът отнася. И в това има нещо дълбоко терапевтично – особено за човек като мен, който ежедневно живее с нуждата да държи всичко под контрол.

Там, горе, в тази древна, почти извънземна тишина, за първи път от много време усетих какво значи да бъдеш истински свободен. Без роли, без маски, без очаквания. Просто присъствие. Просто дишане.

Оставих страховете си и неувереността си на този връх – като облечени дрехи, които вече не ми служат. И когато слязох обратно, знаех, че никога няма да бъда същата. Част от мен остана там, но в замяна си тръгнах с нещо по-ценно – тишината в себе си.

5. Каза ли ти Венецуела нещо за страха? Промени ли се начинът, по който го разпознаваш?

Да, че Страхът, който някога ме спираше, сега се е превърнал в гориво за мечтите ми. Този миг високо над света промени завинаги погледа ми към живота.

6. Как се променя една жена, когато стои под водопад висок почти километър? И как се връща обратно в ежедневието?

Тежестта на живота ми е нищожна пред силата, която нося в себе си.

Върнах се бързо, защото нямах избор. Задачите ме чакаха, но бях много по уверена и с по-голяма лекота минавах през трудностите.

7. Има ли нещо, което Венецуела ти напомни за теб самата? Нещо, което си знаела, но беше забравила?

Припомни ми какво е да се довериш – на тялото си, на инстинкта си, на момента, на водачите. Да вървиш, без да знаеш какво те чака, но с отворено сърце.

8. С какви очи гледаш света сега? И ако можеше да сложиш една дума на преживяното – каква би била тя?

Сега гледам света с очи, които вече са видели какво има отвъд страха. Очите ми вече не търсят сигурност – търсят истинност. Търсят живота такъв, какъвто е – суров, красив, понякога нежен, понякога безмилостен, но винаги истински.

А ако можех да сложа една дума на всичко, което преживях… тя щеше да бъде:

Пробуждане.

Защото не просто видях нова земя. Видях ново лице на себе си. И го познах. И го приех.

9. Ако можеше да занесеш само един спомен от Венецуела в джоба си – кой щеше да бъде той?

По-скоро ще е вкус: няма по-вкусна вода от водата на водопада Анхел, но горе на тапуито и по-красива гледка от пълнолунието на фона на падащата вода на Анхел и звездите над мен.

10. Какво би казала на някого, който усеща, че иска “нещо по-различно”, но още не се е престрашил?

Не чакай всичко да е ясно, подредено и гарантирано. Животът не идва с инструкции или обещания – той идва с възможности. И когато нещо вътре в теб започне да трепти… да те дърпа, да шепне „искам още“… Слушай го. Това не е каприз. Това е истинското ти „аз“, което те моли да се събудиш.

Аз също не бях готова. До последния миг се колебаех. Но тръгнах.

И мога да ти кажа с цялото си сърце: Това беше най-хубавото нещо, което някога съм правила за себе си.

Понякога само едно „Да“ променя целия ти хоризонт. А после… започваш да виждаш живота с други очи. По-смели. По-истински. По-свободни.

Тръгни. Струва си.

Ако това те разтърси поне малко отвътре – значи си готов.
Да слезеш от ръба на своя комфорт.
Да видиш с очите си свят, който не прилича на нищо познато.
Да откриеш онази Венецуела, която не се събира в снимка.

Следващата ни група е през октомври.
Има място. Може би точно за теб.