За толкова време сме срещнали изключителни хора, всеки със своята уникална история, изпълнена с мечти, битки и триумфи. Но сред всички тях, историята на Йорданка изпъква със своята сила, вдъхновение и несломим дух. Това е разказът за една жена, която не само преодолява физическите и житейските си предизвикателства, но и се осмелява да стигне до върха (и после да го спусне).
На 55 години, със здравословни проблеми, Йорданка успява да постигне нещо, което мнозина биха сметнали за невъзможно – да се спусне с рапел по най-високия водопад в света, Анхел, във Венецуела. Каква е тайната? Йорданка вярва, че няма невъзможни неща, ако си готов да се бориш за тях.

Разказваме ви историята на Йорданка – с нейните думи:

Разкажи ни малко за себе си.

Казвам се Йорданка Коцелова, на 55 години. Родена съм в Ямбол, но от 1991 година живея в Благоевград, откъдето е съпругът ми. Бивша спортистка съм – тренирала съм баскетбол професионално до 23-тата си година. През целия си живот не съм спирала да спортувам – може би това ме държи жива. Имам три деца – двама сина и една дъщеря, съответно на 35, 30 и 22 години. Те са самостоятелни, а големият ми син, който е семеен, ме е дарил с две внучки – на 8 и на 4 години.

По природа имам нужда от адреналин, но през годините отгледах децата си сама, без помощ, и често отлагах мечтите си. Когато те пораснаха, очаквах да ги сбъдна, но съдбата ми изпрати тежки болести. Имам дискови хернии и тежък артрит на всички стави и гръбначния стълб, които ме инвалидизираха и ме принудиха да премина на биологично лечение. Болките са постоянни и понякога непоносими. Освен това, след травма, загубих сухожилията в лявото рамо. Претърпях две операции – едната за опит за възстановяване, другата за изчистване на увредените тъкани. Докторът успя да постави имплант, донесен специално за мен от Германия, което възстанови част от движенията, но ръката ми е ограничена и не мога да вдигам повече от килограм. Това ме спира да бъда толкова активна, колкото бих искала, но духът ми остава силен.

Как реши да пътуваш до другия край на света?

Аз по принцип съм пътешественик. Била съм на много места по света, а в Южна Америка съм посетила почти всички държави. Всички отпуски използвам за пътувания. Няколко дни след пътуването ми до Венецуела тръгнах за Чили, Боливия и Великденски остров – пътуване, организирано още преди пандемията, което чаках три години.
Включването ми в групата за спускането по водопада Анхел беше истинско чудо. Преди повече от година и половина бях чела за това и си казах: „Ето това е точно за мен“, но нямаше места и дори не запомних името на агенцията. По-късно попаднах на статия във вестник за първата българка, спуснала се по Анхел, и желанието ми още повече се засили. В началото на септември бях на санаториум, опитвайки се да облекча болките си, когато съпругът ми, сърфирайки по телефона, каза: „Я виж тук – статия за първата българка, спуснала водопада Анхел“. С тази реплика той ме върна към мечтата ми.

Кой беше моментът, в който осъзна, че спускането по рапел по водопада Анхел не само е възможно за теб, но и нещо, което можеш да овладееш с увереност?

Понякога в живота се случват необясними неща, които изглеждат като знаци от съдбата. На 21 септември реших да проверя каква е ситуацията с водопада и попаднах на сайта на агенция Panic Frame & Travel, която единствено организираше това мечтано преживяване. Изненадващо имаше едно свободно място – приех го като знак. Събирах смелост цял ден, за да попитам дали е все още свободно. На следващия ден получих положителен отговор – участник го беше освободил само ден-два преди това. Казах си: „Това място чака мен.“

След разговор със Стефчо, в който зададох всичките си въпроси, остана сама да реша дали мога да се справя. Три дни мислих, претеглях и премислях – ще издържа ли физически и психически? Вкъщи не получих подкрепа – чувах само: „Луда ли си?“, „Къде си тръгнала с тези болки и една ръка?“ Единствено колегите ми ме подкрепиха. И се престраших! За да сбъднеш мечтите си, трябва да положиш усилия. Ако не опиташ, никога няма да разбереш дали можеш. Както казват: „Птичето веднъж каца на рамото ти.“ Така сбъднах една своя мечта.

Какво те накара да се осмелиш да се включиш в приключение като това до водопада Анхел, въпреки трудностите, които състоянието ти може да ти поставя?

Аз съм човек с много силна воля и винаги съм се справяла сама с предизвикателствата. Никой никога не ми е помагал. Но чак след като се записах и платих, осъзнах, че наистина съм се „вкарала във филм“. Битката между смелостта и страха започна в мен – хиляди въпроси бушуваха в главата ми: „Защо се предизвиквам така?“, „Мога ли да го направя?“, „Дали няма да се уплаша от височината?“

Макар да имах само 10 дни за подготовка, успях да се оборудвам, изгледах филми в YouTube и прочетох информация за опасностите в Национален парк Канайма. Това ми помогна да се почувствам поне малко подготвена. Дори Стефчо, с когото говорихме на място, се изненада колко много знам.

Какво ти помогна да преодолееш онези моменти, в които вътрешният ти глас се съмняваше във възможностите ти?

Вътрешният ми глас не само ми говореше, а направо крещеше, че не трябва да пропускам тази възможност. Благодаря на себе си, че го послушах! Ако беше сега, нямаше да имам тази възможност, защото здравословното ми състояние е влошено. Аз съм силно вярваща християнка и знаех, че Господ ще бъде с мен. Подготвих се с лекарства, за да издържа. Молитвите ми бяха чути – дори за хубаво време. Животът ми е показал, че това, което е писано, ще се случи. И аз тръгнах.

Какъв беше най-запомнящият се момент от самото спускане на водопада – моментът, който наистина ще остане с теб завинаги?

Цялото спускане по водопада е едно незабравимо преживяване. Понякога се връщам назад в спомените си и го преживявам отново и отново. Но наистина има няколко момента, които няма как да се забравят. Когато стигнахме на мястото за спускане, малко бяхме разочаровани, защото всичко беше в мъгла. Почти нищо не се виждаше. Но, както казах вече, тук времето се променя много бързо и останахме с надеждата, че това ще се случи. Хенри, Марио и Алберто започнаха да подготвят всичко за първия рапел. Хенри винаги слиза пръв, като спуска въжето и маркира трасето, а също така и определя реда, по който ще тръгнем един след друг. Аз бях втора. Продължавах да събирам смелост, сърцето ми туптеше лудо, дишането ми стана неравномерно. Страшно си е, не е шега работа – повече от 1 км надолу височина. Но в крайна сметка съм дошла до тук, за да го направя, а не да се отказвам. 

В интерес на истината, в нито един момент не ми е минало през ума да се откажа, но действителността си е друго нещо. Когато дойде и моят ред, вече бях обезопасена, получих последни инструкции как и какво да правя и какво да очаквам през следващите 90 метра надолу. Цялата треперех! Дишах дълбоко, за да регулирам пулса си. Първите ми крачки бяха несигурни, опитвах се да запазя равновесие, да балансирам с двата крака и да се задържа перпендикулярно на скалата. Цялото ми внимание вече беше насочено към техниката на слизане. Пускаш бавно въжето и правиш крачка надолу. И така метър след метър. Страхът постепенно просто изчезна! Може би малко ми помогна и мъглата, защото надолу не се разкриваше височината. По същата причина първите спуснали се нямаме снимки от тръгването. Но нищо, такъв ни е бил късметът. На площадката след първия рапел се събрахме всички – екзалтирани и бързащи да споделят усещанията си. Точно в този момент мъглата започна малко по малко да се вдига.

Вторият рапел беше най-страшният за мен – 100 метра свободно спускане. Тръгнах отново в мъгла, но само след няколко метра надолу изведнъж излязох на чисто и ясно време. Като че ли беше отсечено с нож. Под мен се разкри невероятна гледка! Висиш на въжето в нищото, наслаждаваш се на красотата около теб, виждаш водопада Анхел встрани с цялата му прелест и не можеш да повярваш къде си. В теб бушуват хиляди емоции, можеш да викаш и крещиш, но аз стоях безмълвна над тази картина. Неописуемо е! Под теб се намира цялата величествена красота на парка Канайма с уникалните тепуита и криволичещата река Чурун. Накрая се приземих на една скаличка, на която имаше място само за двама или най-много трима души. Това беше вторият незабравим момент за мен. И така бавно и полека времето минаваше, изпълнено с емоции и адреналин.

Водопадът Анхел е уникално място, което малцина успяват да посетят. Как би го описала на някой, който никога не е бил там, и защо трябва да се впусне в това приключение с Panic Frame and Travel?

Анхел е място, което трудно може да се опише с думи – трябва да го видиш и почувстваш. След като кацнахме на Ауянтепуи, веднага се отправихме към водопада, за да усетим неговата величественост. Пътят до там беше сам по себе си приключение – преминавахме през месоядна растителност, газехме в кал и вода, катерехме скали и се спускахме в тесни дупки. Бяхме заобиколени от гъста джунгла, пълна с екзотични растения, лиани и огромни орхидеи, които сякаш оживяваха около нас.

Стигайки до крайната точка, пред нас се разкри спираща дъха картина – над 1 км отвесна височина, от която водопадът Анхел пада с невероятна сила. Гледката в подножието му е толкова магнетична, че времето сякаш спира. Това е място, което не само те впечатлява, но и те предизвиква да преодолееш страховете си.

С Panic Frame & Travel имаш възможност да изживееш не просто пътуване, а истинско предизвикателство, което променя възприятията ти за света и самия теб. Екипът се грижи за всяка подробност, а водачите осигуряват сигурност и мотивация във всеки момент. 

Когато се отпуснеш и разпериш ръце над бездната докато се спускаш, се чувстваш като птица, която лети над водопада. Не мога да опиша с думи чувствата, които бушуваха вътре в мен. Хем трепериш, хем си щастлив! Това е невероятно усещане, което всеки трябва да изпита! Изключително съм щастлива, че успях да го направя!

Благодаря на всички, които сбъднаха моята мечта!
Благодаря на Panic Frame & Travel, защото без тях нищо от това нямаше да се случи!
Благодаря на Хенри Гонзалес, който е създал маршрута за спускане!
Благодаря на Марио, Алберто Осорио и Антонио, които се грижиха за нашата сигурност през цялото време при всеки един рапел! Мъкнеха и опъваха тежките въжета по 12 часа на ден.